Hiermal ein Post auf Deutsch für alle deutschsprachigen Fans von meinem Blog! Besonders für Balazs und Silviu, die regelmäßige Leser meines Blogs sind.
Am 05.12.2009 hatten wir unser zweites Treffen mit unseren netten und freundlichen Paten - Arno und Cordula. Sie wollten uns die Tradiotion der Weihnachtsmärkte in Deutschland vorzustellen. Treffpunkt war die Holzpyramide am T-Mobile-Punkt, nämlich EngelTreff. Der Gastwirt ist der Glühweintestsieger für die letzten 3 Jahre und ich kann nur bestätigen, hier schmeckte der Glühwein einfach hervorragend!!! Zum Glück konnten wir auch kurz ein Musikprogramm mit einem jungen Trompetisten verfolgen! Das fand ich einfach toll und Stimmung war auch echt dabei!
So für alle Neugierige - einfach Video anschauen!
Sunday, December 6, 2009
Tuesday, November 17, 2009
Симонини вълнения
Това е един пост, чакащ да види бял свят от месеци насам...Уви, нещо все не ми се изписваше цялата история на един дъждовен ден в Бон, някъде ноември. По спомен беше вторник - по програма пълен с лекции и упражнения. Денят от седмицата, който ненавиждах през зимния семестър.
И така този вторник започна с една забавна случка и мимолетно запознанство с една иранка. Валеше почти като из ведро и на спирката дойде едно момиче без чадър. Горката, стоеше в дъжда и се оглеждаше отчаяно къде да се скрие. Нямаше навес. Накрая се обърна към мен и ме попита: Извинявай, имаш ли нещо против да споделиш чадъра си с мен? Естествено, че нямах. Гледах я с крайчеца на окото си, не беше германка, но говореше добре немски. След няколко тягостни минути отново подхвана разговор. Попита ме откъде съм. Казах й от България. А тя: Така ли? Аз съм от Иран! Нямаше вид на иранка или поне не отговаряше на моите представи за населението от тези географски ширини. Е, както и да е...Благодари ми още веднъж момичето, като обясни, че живее в Кьолн и идва на лекции в Бон. Закъснявала за влака и си забравила чадъра, а вече нямала време да се връща. Да, и двете знаехме какво е немска точност! По тази причина или закъсняваш с 10 минути или повече (според времето от деня) или не се връщаш за забравеното нещо. Поговорихме си още няколко минути, но дойде автобусът си и всеки си намери своето място.
Пътувах и си мисля: Как само човек може да завърже приятелство? Само защото е забравил чадъра си! Почти бяхме стигнали гарата и автобусът спря. Мислех, че е заради безумният светофар заради двамата пешеходци на кръст, който минават през подлеза, но се оказа, че не е...Имаше колона от автобуси пред нас...всичките празни. Какво е станало? Нямаше съобщение за ремонт или някакви други промени в движението. Всички почнаха да слизат и по немски нервно, но безмълвно да бързат, за където са тръгнали. Шофьорът обаче беше отворил само предната врата, а отзад една майка се чудеше как да мине с количката, за да слезне. Попитах я: Да поволя ли шофьора да Ви отвори задната врата? Тя въздъхна с облекчение: Да, моля, ако обичате! Най-учтиво отправих молбата си към водача, но реакцията му ме стъписа. Развика се и промърмори: Не може... не виждате ли, че има верижен парапет пред вратата? Там не може да слезе! А аз: Но тя няма как да мине с количката напред? Той: Не ме интересува. Да не очаквате да ходя да я изнеса на ръце? Потресена бях. Такава груба и невъздържана реакция от немец?!?!?! Тогава предложих: Ами ако се преместите с 1 м напред, тя ще може да слезе, защото парапетът няма да пречи повече. Отново почти ме изруга: Вие сляпа ли сте - има пешеходна пътека, къде да отида? Не, виждах да е проблем, ако се паркира върху пешеходната пътека. Имаше достатъчно място за минаване на негово Величество пешеходеца. В крайна сметка след поредното тюхкане, шофьорът стана с видна досада и заяви: Ами ще й пренеса количката, какво друго да правя? Махнах с ръка и си продължих по пътя. Създали са си правила и толкова са се сраснали с тях, че не могат да си представят да ги нарушат, дори и да не е грях това, което ще сторят.
Излезнах от тунела и какво да видя: Стачка! Тълпи студенти, които протестираха срещу таксите, промените в обучението и кой знае за какво ли още не. Мммда, ето защо ще закъснея. Но все пак ми допадна немски стила на протест. Имаше си водачи. Полицията беше отцепика района, където минаваше протеста. Всичко по програма и ред. Няма го безразборното и хаотично стачкуване, което сме свикнали да виждаме в България. Чудех се - от какво толкова се оплакват? Прекалено много са свикнали на всичко да им е хубаво, евтино и подредено! А не бих казала, че някоя точка от исканията им имат основание за протест. Бях мернала агитационната им брошура в мензата. Дори за привличането на повече студенти се бяха погрижили!!! Немска му работа - за пореден път се чух да казвам.
В крайна сметка ги оставих да протестират и се забързах към унито.
Сутришният блок лекции мина и се отправих към мензата с няколко колеги. Точно минавахме през правния факултет и две девойки ме спряха. Извинявай, виждам, че сте чужденци. Имаш ли две минутки? Правим репортаж за Deutsche Welle. Можем ли да те интервюираме? Ха, поредното ново 20 за днес! - Не, нямам. Направиха ми и снимки пред шкафчетата на факултета. Хахаха, станах звезда за кратко! Докато си нагласят камерата, позирха поне 3 пъти. Така. Стигнахме и до въпросите, де. "Откога си тук? Какво учиш? Как ти се струва? Знаеш ли за стачката днес? Смяташ ли я за основателна? Направи сравнение с България"
Ммммда, уви не им оказах голяма подкрепа на повечето немски студенти. Защото те няма представа какво е да няма адекватна материална база; преподавателите да знаят по-малко от теб, камо ли ако ти се случи да учиш на немски и те ти обясняват: "Die Elektronen machen tzak-tzak", тъй като не знаят как иначе да го обяснят; да няма парно в изпитните зали; да те обучават по програма, некоригирана по съдържание в близките 10 години и изобщо да излизаш с диплома, но без знания от някое иначе елитно висше училище; а пропуснах и че в България за научни проучвания и дейности никой дори не мисли да дава пари и затова няма млад човек, който да има желание да се занимава с академична дейност. С една дума им казах: Просто не виждам от какво се оплаквате във вашето образование и защо искате реформи! При положение, че имате университети, които са на топ позиции в света, все някой трябва да плаща за това качество и не смятам, че само държавата трябва да поема финансирането на образованието. Благодариха ми девойките и се отправиха към някого друг. Дали го излъчиха по радиото този репортаж, така и не разбрах! Но това беше моята минута слава, така да се каже... Беше ми кофузно да си призная. Нямаше камера, а само диктофон и държаха микрофон пред мен. Но пак трябваше да следя всяка дума и мисъл, която изричах. После си мислех, дали не съм направила глупави грешки, но пък си казах: Нали знаят, че си чужденка! Няма лошо! Пък нямаше какво толкова да ми пука. Продължих си нататък и така поредната странна случка за деня приключи! А с това може би и този мой разказ!
И така този вторник започна с една забавна случка и мимолетно запознанство с една иранка. Валеше почти като из ведро и на спирката дойде едно момиче без чадър. Горката, стоеше в дъжда и се оглеждаше отчаяно къде да се скрие. Нямаше навес. Накрая се обърна към мен и ме попита: Извинявай, имаш ли нещо против да споделиш чадъра си с мен? Естествено, че нямах. Гледах я с крайчеца на окото си, не беше германка, но говореше добре немски. След няколко тягостни минути отново подхвана разговор. Попита ме откъде съм. Казах й от България. А тя: Така ли? Аз съм от Иран! Нямаше вид на иранка или поне не отговаряше на моите представи за населението от тези географски ширини. Е, както и да е...Благодари ми още веднъж момичето, като обясни, че живее в Кьолн и идва на лекции в Бон. Закъснявала за влака и си забравила чадъра, а вече нямала време да се връща. Да, и двете знаехме какво е немска точност! По тази причина или закъсняваш с 10 минути или повече (според времето от деня) или не се връщаш за забравеното нещо. Поговорихме си още няколко минути, но дойде автобусът си и всеки си намери своето място.
Пътувах и си мисля: Как само човек може да завърже приятелство? Само защото е забравил чадъра си! Почти бяхме стигнали гарата и автобусът спря. Мислех, че е заради безумният светофар заради двамата пешеходци на кръст, който минават през подлеза, но се оказа, че не е...Имаше колона от автобуси пред нас...всичките празни. Какво е станало? Нямаше съобщение за ремонт или някакви други промени в движението. Всички почнаха да слизат и по немски нервно, но безмълвно да бързат, за където са тръгнали. Шофьорът обаче беше отворил само предната врата, а отзад една майка се чудеше как да мине с количката, за да слезне. Попитах я: Да поволя ли шофьора да Ви отвори задната врата? Тя въздъхна с облекчение: Да, моля, ако обичате! Най-учтиво отправих молбата си към водача, но реакцията му ме стъписа. Развика се и промърмори: Не може... не виждате ли, че има верижен парапет пред вратата? Там не може да слезе! А аз: Но тя няма как да мине с количката напред? Той: Не ме интересува. Да не очаквате да ходя да я изнеса на ръце? Потресена бях. Такава груба и невъздържана реакция от немец?!?!?! Тогава предложих: Ами ако се преместите с 1 м напред, тя ще може да слезе, защото парапетът няма да пречи повече. Отново почти ме изруга: Вие сляпа ли сте - има пешеходна пътека, къде да отида? Не, виждах да е проблем, ако се паркира върху пешеходната пътека. Имаше достатъчно място за минаване на негово Величество пешеходеца. В крайна сметка след поредното тюхкане, шофьорът стана с видна досада и заяви: Ами ще й пренеса количката, какво друго да правя? Махнах с ръка и си продължих по пътя. Създали са си правила и толкова са се сраснали с тях, че не могат да си представят да ги нарушат, дори и да не е грях това, което ще сторят.
Излезнах от тунела и какво да видя: Стачка! Тълпи студенти, които протестираха срещу таксите, промените в обучението и кой знае за какво ли още не. Мммда, ето защо ще закъснея. Но все пак ми допадна немски стила на протест. Имаше си водачи. Полицията беше отцепика района, където минаваше протеста. Всичко по програма и ред. Няма го безразборното и хаотично стачкуване, което сме свикнали да виждаме в България. Чудех се - от какво толкова се оплакват? Прекалено много са свикнали на всичко да им е хубаво, евтино и подредено! А не бих казала, че някоя точка от исканията им имат основание за протест. Бях мернала агитационната им брошура в мензата. Дори за привличането на повече студенти се бяха погрижили!!! Немска му работа - за пореден път се чух да казвам.
В крайна сметка ги оставих да протестират и се забързах към унито.
Сутришният блок лекции мина и се отправих към мензата с няколко колеги. Точно минавахме през правния факултет и две девойки ме спряха. Извинявай, виждам, че сте чужденци. Имаш ли две минутки? Правим репортаж за Deutsche Welle. Можем ли да те интервюираме? Ха, поредното ново 20 за днес! - Не, нямам. Направиха ми и снимки пред шкафчетата на факултета. Хахаха, станах звезда за кратко! Докато си нагласят камерата, позирха поне 3 пъти. Така. Стигнахме и до въпросите, де. "Откога си тук? Какво учиш? Как ти се струва? Знаеш ли за стачката днес? Смяташ ли я за основателна? Направи сравнение с България"
Ммммда, уви не им оказах голяма подкрепа на повечето немски студенти. Защото те няма представа какво е да няма адекватна материална база; преподавателите да знаят по-малко от теб, камо ли ако ти се случи да учиш на немски и те ти обясняват: "Die Elektronen machen tzak-tzak", тъй като не знаят как иначе да го обяснят; да няма парно в изпитните зали; да те обучават по програма, некоригирана по съдържание в близките 10 години и изобщо да излизаш с диплома, но без знания от някое иначе елитно висше училище; а пропуснах и че в България за научни проучвания и дейности никой дори не мисли да дава пари и затова няма млад човек, който да има желание да се занимава с академична дейност. С една дума им казах: Просто не виждам от какво се оплаквате във вашето образование и защо искате реформи! При положение, че имате университети, които са на топ позиции в света, все някой трябва да плаща за това качество и не смятам, че само държавата трябва да поема финансирането на образованието. Благодариха ми девойките и се отправиха към някого друг. Дали го излъчиха по радиото този репортаж, така и не разбрах! Но това беше моята минута слава, така да се каже... Беше ми кофузно да си призная. Нямаше камера, а само диктофон и държаха микрофон пред мен. Но пак трябваше да следя всяка дума и мисъл, която изричах. После си мислех, дали не съм направила глупави грешки, но пък си казах: Нали знаят, че си чужденка! Няма лошо! Пък нямаше какво толкова да ми пука. Продължих си нататък и така поредната странна случка за деня приключи! А с това може би и този мой разказ!
Sunday, November 15, 2009
Денят на мусаката
Ще си кажете - откога пък има и ден, посветен на мусаката? Ами да има! Аз го измислих днес, след като имах ужасно преживяване при приготвянето на това така известно българско ястие.
Предисторията: с Ева и Хуана (съседките, с които доста се сближихме) се бяхме разбрали да си готвим в неделя заедно и да обядваме заедно. Всеки беше избрал какво да приготви, като отчасти идеята беше да е нещо от националната кухня. Аз тъй или иначе възнамерявах да си правя мусака, та реших това да е моето ястие. Двете ме гледаха в толкова въодушевление и с такова любопитство, че направо виждах как не могат да изтраят да стане готово. Споделиха как никога не биха могли да готвят такива "сложни" манджи. Вярно е, защото никоя от тях досега не съм видяла да проявява невероятни готварски умения. Испанката готви нещо набързо с макарони или спагети, а германката често вари зеленчуци на супа и ги пасира. Е, запретнах ръкави и докато готвех им обяснявах за сродството на нашата мусака с тази на гърците. Хуана беше опитвала, така че аз трябваше да приготвя по-вкусна гозба, за да я убедя, че българската си заслужава повече. хахаахах...мдаааа...докато чаках каймата и останалите продукти да се задушат, набързо им показах познания и по предмет "Подправки". Турнах по много и от всичко - стана божествено. Омешах всичко в една йенска тавичка и хайде във фурната.
Уви, малко бях закъсняла, защото преди това учих и ходих до пералното, но все пак бързо приготвих всичко. Както и да е..
Седнахме да си лафим и да хапнем плодовата салата на Хуана - преди основното - по френски модел. Много вкусна беше! В фурната къкреше моята мусака и бях много горда, защото се получи много добре. Само дето картофите така и не увираха, а все още тропаха. Няколко пъти ги проверявах. А съседките все по-нервно гледаха към фурната. Аз се притесних, че чакат заради мен. За мое нещастие ми мина идеята да преместя тавичката на по-долно ниво. Ще запитате - защо за нещастие? Кратко и ясно ще кажа: защото йенската тавичка ми се изплъна от ръцете и две трети от мусаката ми се приземиха на кухненския под. Мазалото беше пълно, а трудът ми отиде на вятъра. Точно за 2 секунди!!! Буквално в продължениие на една минута стоях и гледах как моето творение се беше пльоснало насред кухната...мислех си: Как можа това да се случи? Какво ще ядем сега? Как ще изчистим? Хиляди въпроси и яростни забележки колко съм непохватна. Но какво да се прави...стъклена тава без дръжки и при това нажежено гореща... Стоях и гледах втрещена, разтреперана и ми се ревеше...Ева и Хуана скочиха и се втурнаха да ми помагат с разчистването, а аз не спирах да проклинам: Scheiße, Scheiße!!! Остатъкът от мусаката се досготви и бе залят с яйцето и киселото мляко. Получи се сос с мусака, а не обратното. хахахаха....Точно така и нарекохме тази ми неуспешна гозба! Хуана беше възхитена и от малкото, което опита! Ева ме гушна и ми каза: Не се ядосвай, следващият път ще стане и ще се получи още по-хубава! Стана ми мило...
След кратка разходка до пералното, за да сложа прането да съхне, продължихме с обяда. Имах сготвена гъбена супа от предния ден. Хареса се и на двете. Накрая завършихме с ориза с тиквички на Ева, който също беше много апетитен. В крайна сметка си изкарахме добре, поприказвахме и се посмяхме. Поделихме си и готвенето, и миенето на чинии и слагането на масата. Беше все едно сме едно малко семейство - може и да звучи странно, но е вярно. Всяка една от нас се интересува от другите две, хапваме заедно, излизаме заедно и си споделяме. Можем да разчитаме една на друга! Когато си сам някъде по света, е винаги приятно, че имаш едно приятелско рамо, на което да се облегнеш! Не казвам, че съм преоткрила нови близки приятелки, но просто намерих сродни души, с които ни свързва факта, че сме студентки и сме далеч от дома и че можем да разчитаме само една на друга! Бих дори казала, че отношенията и чувствата са искрени, а не просто западняшка вежливост и учтивост! Дано не се заблуждавам!
Предисторията: с Ева и Хуана (съседките, с които доста се сближихме) се бяхме разбрали да си готвим в неделя заедно и да обядваме заедно. Всеки беше избрал какво да приготви, като отчасти идеята беше да е нещо от националната кухня. Аз тъй или иначе възнамерявах да си правя мусака, та реших това да е моето ястие. Двете ме гледаха в толкова въодушевление и с такова любопитство, че направо виждах как не могат да изтраят да стане готово. Споделиха как никога не биха могли да готвят такива "сложни" манджи. Вярно е, защото никоя от тях досега не съм видяла да проявява невероятни готварски умения. Испанката готви нещо набързо с макарони или спагети, а германката често вари зеленчуци на супа и ги пасира. Е, запретнах ръкави и докато готвех им обяснявах за сродството на нашата мусака с тази на гърците. Хуана беше опитвала, така че аз трябваше да приготвя по-вкусна гозба, за да я убедя, че българската си заслужава повече. хахаахах...мдаааа...докато чаках каймата и останалите продукти да се задушат, набързо им показах познания и по предмет "Подправки". Турнах по много и от всичко - стана божествено. Омешах всичко в една йенска тавичка и хайде във фурната.
Уви, малко бях закъсняла, защото преди това учих и ходих до пералното, но все пак бързо приготвих всичко. Както и да е..
Седнахме да си лафим и да хапнем плодовата салата на Хуана - преди основното - по френски модел. Много вкусна беше! В фурната къкреше моята мусака и бях много горда, защото се получи много добре. Само дето картофите така и не увираха, а все още тропаха. Няколко пъти ги проверявах. А съседките все по-нервно гледаха към фурната. Аз се притесних, че чакат заради мен. За мое нещастие ми мина идеята да преместя тавичката на по-долно ниво. Ще запитате - защо за нещастие? Кратко и ясно ще кажа: защото йенската тавичка ми се изплъна от ръцете и две трети от мусаката ми се приземиха на кухненския под. Мазалото беше пълно, а трудът ми отиде на вятъра. Точно за 2 секунди!!! Буквално в продължениие на една минута стоях и гледах как моето творение се беше пльоснало насред кухната...мислех си: Как можа това да се случи? Какво ще ядем сега? Как ще изчистим? Хиляди въпроси и яростни забележки колко съм непохватна. Но какво да се прави...стъклена тава без дръжки и при това нажежено гореща... Стоях и гледах втрещена, разтреперана и ми се ревеше...Ева и Хуана скочиха и се втурнаха да ми помагат с разчистването, а аз не спирах да проклинам: Scheiße, Scheiße!!! Остатъкът от мусаката се досготви и бе залят с яйцето и киселото мляко. Получи се сос с мусака, а не обратното. хахахаха....Точно така и нарекохме тази ми неуспешна гозба! Хуана беше възхитена и от малкото, което опита! Ева ме гушна и ми каза: Не се ядосвай, следващият път ще стане и ще се получи още по-хубава! Стана ми мило...
След кратка разходка до пералното, за да сложа прането да съхне, продължихме с обяда. Имах сготвена гъбена супа от предния ден. Хареса се и на двете. Накрая завършихме с ориза с тиквички на Ева, който също беше много апетитен. В крайна сметка си изкарахме добре, поприказвахме и се посмяхме. Поделихме си и готвенето, и миенето на чинии и слагането на масата. Беше все едно сме едно малко семейство - може и да звучи странно, но е вярно. Всяка една от нас се интересува от другите две, хапваме заедно, излизаме заедно и си споделяме. Можем да разчитаме една на друга! Когато си сам някъде по света, е винаги приятно, че имаш едно приятелско рамо, на което да се облегнеш! Не казвам, че съм преоткрила нови близки приятелки, но просто намерих сродни души, с които ни свързва факта, че сме студентки и сме далеч от дома и че можем да разчитаме само една на друга! Бих дори казала, че отношенията и чувствата са искрени, а не просто западняшка вежливост и учтивост! Дано не се заблуждавам!
Friday, November 13, 2009
Нека да видим: що е туй блог?
Откакто съм в Германия, обмислям идеята да си направя блог, за да могат повече хора да са съпричастни към това, което ме вълнува или ми се случва тук.
Защо? хахаха....ами защото просто нямам време да говоря с всички приятели по скайп или да пиша емейли. Тук човек наистина няма време за никакви странични дейности. Иска се желязна дисциплина и перфектно изготвен график. В противен случай - никога няма да изпълните всички задачки, които сте си нахвърляли виртуално в главата. А и хаосът ви е гарантиран!
Защо? Защото така мога да "запечатам" и мои размишления, настроения и преживявания. А след години това ще е безценно...
Може би има още милион причини, но нека спра дотук.
Е, ето: режа лентата! Първият пост в моя блог е вече факт!
Защо? хахаха....ами защото просто нямам време да говоря с всички приятели по скайп или да пиша емейли. Тук човек наистина няма време за никакви странични дейности. Иска се желязна дисциплина и перфектно изготвен график. В противен случай - никога няма да изпълните всички задачки, които сте си нахвърляли виртуално в главата. А и хаосът ви е гарантиран!
Защо? Защото така мога да "запечатам" и мои размишления, настроения и преживявания. А след години това ще е безценно...
Може би има още милион причини, но нека спра дотук.
Е, ето: режа лентата! Първият пост в моя блог е вече факт!
Subscribe to:
Posts (Atom)