Симонини вълнения

Това е един пост, чакащ да види бял свят от месеци насам...Уви, нещо все не ми се изписваше цялата история на един дъждовен ден в Бон, някъде ноември. По спомен беше вторник - по програма пълен с лекции и упражнения. Денят от седмицата, който ненавиждах през зимния семестър.
И така този вторник започна с една забавна случка и мимолетно запознанство с една иранка. Валеше почти като из ведро и на спирката дойде едно момиче без чадър. Горката, стоеше в дъжда и се оглеждаше отчаяно къде да се скрие. Нямаше навес. Накрая се обърна към мен и ме попита: Извинявай, имаш ли нещо против да споделиш чадъра си с мен? Естествено, че нямах. Гледах я с крайчеца на окото си, не беше германка, но говореше добре немски. След няколко тягостни минути отново подхвана разговор. Попита ме откъде съм. Казах й от България. А тя: Така ли? Аз съм от Иран! Нямаше вид на иранка или поне не отговаряше на моите представи за населението от тези географски ширини. Е, както и да е...Благодари ми още веднъж момичето, като обясни, че живее в Кьолн и идва на лекции в Бон. Закъснявала за влака и си забравила чадъра, а вече нямала време да се връща. Да, и двете знаехме какво е немска точност! По тази причина или закъсняваш с 10 минути или повече (според времето от деня) или не се връщаш за забравеното нещо. Поговорихме си още няколко минути, но дойде автобусът си и всеки си намери своето място.

Пътувах и си мисля: Как само човек може да завърже приятелство? Само защото е забравил чадъра си! Почти бяхме стигнали гарата и автобусът спря. Мислех, че е заради безумният светофар заради двамата пешеходци на кръст, който минават през подлеза, но се оказа, че не е...Имаше колона от автобуси пред нас...всичките празни. Какво е станало? Нямаше съобщение за ремонт или някакви други промени в движението. Всички почнаха да слизат и по немски нервно, но безмълвно да бързат, за където са тръгнали. Шофьорът обаче беше отворил само предната врата, а отзад една майка се чудеше как да мине с количката, за да слезне. Попитах я: Да поволя ли шофьора да Ви отвори задната врата? Тя въздъхна с облекчение: Да, моля, ако обичате! Най-учтиво отправих молбата си към водача, но реакцията му ме стъписа. Развика се и промърмори: Не може... не виждате ли, че има верижен парапет пред вратата? Там не може да слезе! А аз: Но тя няма как да мине с количката напред? Той: Не ме интересува. Да не очаквате да ходя да я изнеса на ръце? Потресена бях. Такава груба и невъздържана реакция от немец?!?!?! Тогава предложих: Ами ако се преместите с 1 м напред, тя ще може да слезе, защото парапетът няма да пречи повече. Отново почти ме изруга: Вие сляпа ли сте - има пешеходна пътека, къде да отида? Не, виждах да е проблем, ако се паркира върху пешеходната пътека. Имаше достатъчно място за минаване на негово Величество пешеходеца. В крайна сметка след поредното тюхкане, шофьорът стана с видна досада и заяви: Ами ще й пренеса количката, какво друго да правя? Махнах с ръка и си продължих по пътя. Създали са си правила и толкова са се сраснали с тях, че не могат да си представят да ги нарушат, дори и да не е грях това, което ще сторят.
Излезнах от тунела и какво да видя: Стачка! Тълпи студенти, които протестираха срещу таксите, промените в обучението и кой знае за какво ли още не. Мммда, ето защо ще закъснея. Но все пак ми допадна немски стила на протест. Имаше си водачи. Полицията беше отцепика района, където минаваше протеста. Всичко по програма и ред. Няма го безразборното и хаотично стачкуване, което сме свикнали да виждаме в България. Чудех се - от какво толкова се оплакват? Прекалено много са свикнали на всичко да им е хубаво, евтино и подредено! А не бих казала, че някоя точка от исканията им имат основание за протест. Бях мернала агитационната им брошура в мензата. Дори за привличането на повече студенти се бяха погрижили!!! Немска му работа - за пореден път се чух да казвам.
В крайна сметка ги оставих да протестират и се забързах към унито.
Сутришният блок лекции мина и се отправих към мензата с няколко колеги. Точно минавахме през правния факултет и две девойки ме спряха. Извинявай, виждам, че сте чужденци. Имаш ли две минутки? Правим репортаж за Deutsche Welle. Можем ли да те интервюираме? Ха, поредното ново 20 за днес! - Не, нямам. Направиха ми и снимки пред шкафчетата на факултета. Хахаха, станах звезда за кратко! Докато си нагласят камерата, позирха поне 3 пъти. Така. Стигнахме и до въпросите, де. "Откога си тук? Какво учиш? Как ти се струва? Знаеш ли за стачката днес? Смяташ ли я за основателна? Направи сравнение с България"
Ммммда, уви не им оказах голяма подкрепа на повечето немски студенти. Защото те няма представа какво е да няма адекватна материална база; преподавателите да знаят по-малко от теб, камо ли ако ти се случи да учиш на немски и те ти обясняват: "Die Elektronen machen tzak-tzak", тъй като не знаят как иначе да го обяснят; да няма парно в изпитните зали; да те обучават по програма, некоригирана по съдържание в близките 10 години и изобщо да излизаш с диплома, но без знания от някое иначе елитно висше училище; а пропуснах и че в България за научни проучвания и дейности никой дори не мисли да дава пари и затова няма млад човек, който да има желание да се занимава с академична дейност. С една дума им казах: Просто не виждам от какво се оплаквате във вашето образование и защо искате реформи! При положение, че имате университети, които са на топ позиции в света, все някой трябва да плаща за това качество и не смятам, че само държавата трябва да поема финансирането на образованието. Благодариха ми девойките и се отправиха към някого друг. Дали го излъчиха по радиото този репортаж, така и не разбрах! Но това беше моята минута слава, така да се каже... Беше ми кофузно да си призная. Нямаше камера, а само диктофон и държаха микрофон пред мен. Но пак трябваше да следя всяка дума и мисъл, която изричах. После си мислех, дали не съм направила глупави грешки, но пък си казах: Нали знаят, че си чужденка! Няма лошо! Пък нямаше какво толкова да ми пука. Продължих си нататък и така поредната странна случка за деня приключи! А с това може би и този мой разказ!