Реалността на студента в Германия

Обещах да постна нещо ново на много хора и ето че му дойде времето. Отчасти защото искам да избягам за малко от преследването на поредната задача, отчасти защото наистина искам да споделя това си преживяване.

Този семестър за първи път наистина влязох в библиотеката в Бон. Но не само за да установя, че няма място - както се случи миналия семестър. Влязох, за да работя с двете си колежки по трудоемкия и времеемкия проект за Фрауенхофер институт. Чувам няколко възклицания: "Как така? Та нали си студентка там? В Германия хората почти живеят в библиотеката." Ами, да, може би ако учите икономика или философия, но с компютърните специалности рядко има смисъл да висите сред полици с книги.

Шегата на страна! За последните 2-3 седмици бях редовен посетител на библиотеката и още по-редовен клиент на кафе-машината. Но нека да поясня - не като читател. Не, просто в библиотеката има възможност за групова работа и има достъп до интернет и контакти, т.е. само взимаш лаптопа и се надяваш да има местенце за теб и групата ти. Така направих и този четвъртък. От 17.30ч трябваше да работя с Ромина и Цовинар. Трябваше да се обобщим интервютата, проведени за проекта, да си направим изводите, да подготвим презентацията за следващия ден и така. Чакаше ни дълга вечер, а бяхме вече достатъчно уморени и изнервени от изминалите дни и завинаги нарушения ритъм - нередовен и недостатъчен сън. Но уви на никого този семестър не се отдава да води здравословен студентски живот...хахахаха...Разпределихме задачите и познахме да се борим с тях. Стъпка по стъпка, въоръжени с кафе и упорито отказвайки да се поддадем на главоболието. Независимо че не ни беше весело, ние често изпадахме в истеричен смях, диктуван от вътрешния страх, че просто не издържаме на напрежението. Толкова комични ситуации, произлязоха в тези 6 часа до полунощ, през които работихме в библиотеката. Е, отскочихме и до скромния бар отсреща за една бърза пица за вечеря. Ето тук се роди един уникален лаф: Bon Voyage!!! вместо Bon Apetite! За непросветените: Bon Voyage е работното име на проекта за collaborative planning tool, който трябва да разработим този семестър. В пристъп на безсилие и неуспех в търсенето на правилната дума на правилния език, Цовинар просто въздъхна: Bon Voyage! и захапа пицата си. Да, може да си представите колко се смяхме за пореден път тази вечер. С нови сили се завърнахме на любимите ни маси в библиотеката, седнахме пред лаптопите и продължихме работата. Тук правя само една вметка: на съседните маси ни правеха компания поне още десетина колеги от Медийна Информатика. Изумително е какво правят почти половината студенти от дадена специалност в 21.14ч в четврътък вечер в библиотеката. Пишат домашни, обсъждат проекти, подготвят презентации и т.н. А аз не вярвах, че е възможно библиотеката да е такова средище на студентския живот!!!хахаха до преди месец не бях стъпвала там, а сега прекарвам дните си там. Естествено посрещнах и новия ден там! Да, в Германия библиотеките работят до 00.00ч. Но около 15мин. по-рано приятен женски глас с нетолкова приятен тон любезно напомня, че библиотеката затваря и ви моли да напуснете по най-бързия начин. След още 5 мин. известието е още по-настоятелно. И ето че всички умни главици се надигат, започват да събират и прибират вещите и лека полека да се отправят към изхода. За нас с Ромина, с която останахме до последно, това беше като добра вест. Можехме да се приберем по домовете си, така де...общежитията. Бяхме и общо взето готови. Прибрахме си нещата и излязохме навън. Боже, колко по-хубаво се диша навън! Другата изненада беше фактът, че беше преваляло, а ние потънали в задачите и между 4 стени, дори не бяхме разбрали какво се е случило навън. Още съвсем незабележимо ръмеше. Но във въздуха човек можеше да усети този приятната свежест след лек пролетен дъжд. Всичко това, съчетано с мириса на различни цъфтящи растения в околността, приятно топло време и свежа зеленина. Доста контрастира с реалността вътре в библиотеката - стерилно бяло, луминисцентна светлина и безжизнени полици с книги и цял куп машинария. В такива моменти се питам: справедливо ли е да сме се заробени в такъв живот?!?! Не, не бих казала.
По-хубавото обаче тепърва предстоеше: за първи път щях да се прибера с колелото по тъмно. Изпитвах малко дискомфорт от мисълта. Но уви напразно! Даже напротив това беше едно изключително приятно и разтоварващо преживяване. Пуснах светлините, качих се и потеглих през пустите и тихи улици на Бон. Фаровете функционираха безотказно, т.е. другите ме виждаха. На раницата си имам и светлоотразители, тъй че нямаше от какво да се притеснявам. Но и маршрутът ми минава повече по велоалеи, отколкото по улици с коли и така... Потопих се в нощта, под съпровода на любимата ми колекция българска музика. Беше толкова спокойно. А физическото натоварване беше разтоварване на тялото и духа. Това спокойствие на града и чудесния мирис на цъфнали кестени понякога прави чудеса. Замислих се, че сега аз съм като един от многото студенти в Германия, които посрещат новия ден, напускайки библиотеката и яхнали колелото се прибират кой откъдето. А ако засечете някого сред тази тишина, то той безсъмнение ще е някой друг окъснял студент или чужденец. Рядко бихте срещнали в късните часове на деня типичен немец. Размишлявайки над всичко това, се спуснах по прекрасната алея пред двореца в Попелсдорф, а оттам по Нусаллее и така се озовах вкъщи. Уви, не бях единственият велосипедист в тези мали часове на деня. Ако си бях у дома, в България, за миг не си бих помислила да се придвижвам така с колело, камо ли през нощта. Може би ще ми липсва, когато се прибера. Със сигурност ще ми липсва. Защото докато си с колелото често успяваш да се оттървеш от досадни мисли и най-вече от натрупано напрежение. Отчасти защото просто трябва да снимаваш за пътя и останалите хора, коли и велосипедисти. Така човек успява да очисти съзнанието си и да му позволи да се потопи поне за малко в един друг свят. Защото човек е навън сред природата, чувства се част от нея. А тя винаги дава спокойствие. Казах природа - да, не е учудващо, защото Бон е доста зелен град. С невероятно много дървета и градинки и паркове, липсва пълната урбанизация. Ето защо откакто пролет пукна, тук човек винаги има усещане за хармония и удовлетворение, когато е навън. Навсякъде пеят птички, често ще видите зайчета и катерички да претичват до близкото дърво. Да, истина е! Днес докато закусвах, един рунтав бежаво-сив заек подскачаше в градинката пред общежитието. Много весела гледка! В неделя сутрин, той беше единственото живо същество на улицата! хахаха...Е, как да не се чуствате близо до природата!